Гена Събева – основател и визонер на франчайз бранда ВИТ – Борсата за матраци и проекта за рециклиране на матраци и генериране на вторични материали и продукти от рециклати – Рематрак – представи добавената стойност на рециклирането за бизнеса и обществото на Форума за устойчиви решения и нулев остатък, който се проведе на 13 и 14 май в НДК.
Събитието се организира от Фондация Mate Kitchen, в партньорство със Сдружение „Храни и напитки България“ и Българската хранителна банка. Експерти, бизнес лидери и визионери представиха реални решения за преход към устойчиви практики.
Производството е демоде без рециклиране. – заяви Гена Събева. Независимо какво произвеждаме, трябва да помислим още в началото къде и как употребата на този продукт ще приключи. За нея рециклирането на най-едрогабаритния отпадък – матрака – е само част от цялостната философия и знание за разделното изхвърляне на отпадъците, рециклирането и добавената стойност, която то дава както на икономиката, така и на здравето на човек и опазването на природата.
На сцената сме все сериозни бизнеси и всички искаме едно и също. Темата за рециклирането е в ефир всеки ден, но се чудя защо няма действия към промяна на модела. – коментира още Гена Събева.
Първото издание на форума постави фокус върху бизнес подхода към устойчивостта – чрез измерими резултати, ефективни модели и ангажираност към общите ресурси. В рамките на двудневната програма бяха представени още иновативни решения, свързани с управлението на хранителните отпадъци, устойчивата мода, управлението на ресурси и енергия, дигитализацията и кръговите модели в индустрията.
Гена Събева се занимава със собствен бизнес повече от 33 години. Създател е на франчайз бранда ВИТ – Борсата за матраци. Рециклирането на стари матраци и създаването на Рематрак е естествено продължение на бизнеса й.
Ето какво каза тя в интервю за специално издание за форума:
Какво ви мотивира да бъдете част от промяната към по-зелен свят?
Клиентите ме мотивираха. Защото повече от 20 години, когато доставяхме новите матраци, те искаха да се погрижим за старите им и питаха какво да ги правят. И ние им дадохме решение. Рематрак дойде по естествен начин и хората в Европа много ни се радват за това, че е се е получило така естествено.
Коя е най-голямата трудност, с която сте се сблъсквали по пътя към устойчивостта?
Постоянно се сблъскваме с трудности. Но събирането на старите матраци е най-голямата трудност. Ние очакваме това да се случи на държавно и общинско ниво. Тоест някой трябва да се погрижи тези стари матраци да стигнат до нас, до площадката за рециклиране в село Петърч, защото ние няма как да достигнем до всички домакинства, до всички хора, които ни звънят от различни части на България. Трябва да има отговорност и действия от всички.
Ако можехте да дадете един съвет на бизнесите, които тепърва започват устойчивата трансформация, какъв би бил той?
Рециклирането е бизнесът на бъдещето, според мен. Ако досега само сме произвеждали и моите родители, баби и дядовци повтаряха „Производство, производство трябва“, то днес производството е задушаващо и идва време да се погрижим за произведените продукти. Както казва Стивън Кови в „Седемте навика на високоефективните хора“ – „Започни с мисъл за края“. Това е – трябва да знаеш твоят продукт къде ще отиде накрая. Мисля, че има много бизнес в тази посока и тепърва ще се отварят нови възможности.
Кой момент ви е накарал да осъзнаете колко важна е устойчивостта?
Разбрах колко важна е устойчивостта, след като започнах да се занимавам с рециклирането на матраци и си припомних празните кошчета за боклук на село при баба ми. Там боклук нямаше, единственият боклук бяха листата, която тя помиташе навън; всичко друго отиваше по направление – или за печката, или за тор и т.н. Нямаше отпадък, нямаше кофи за смет на улицата дори.
Какво е най-важното нещо, което сте научили за устойчивостта от практиката, а не от теорията?
Всъщност аз 80 процента от всичко, което съм научила, е от практиката, от клиентите, от хората, от срещите. Но това, което по-скоро съм научила от живота, е да се погрижим за това, което създаваме. Не можем да създаваме каквото и да било и да не ни интересува къде отива след употребата му. Трябва да има завършен цикъл.
Какво означава за вас „устойчивост“ отвъд професионалната сфера?
Може би трябва да има определение какво е това устойчивост, защото за всеки тя е различна. За мен устойчивост означава да се погрижиш, да намериш решение на всеки един етап от развитието на твоя продукт, да е ясно както в живота на хората – до 3 години ходи на ясла, след това на детска градина, на училище, работи и т.н.; тоест има ориентация за човек какво прави по време на израстването. Така трябва да е и в бизнеса, и с продуктите, да се знае всеки един етап от живота им. Когато ги създаваме, трябва да ги ориентираме.
Какво е Вашето виждане за бъдещето – как изглежда един устойчив свят след 20 години?
Не знам дали би било много интересно, но би било полезно, ако се гледа по-глобално на нещата – не всеки да си прави неговото малко нещо, а да има ориентация и структура, като погледнеш на България и на света, да знаеш кой кой е и какво прави. То тогава няма да има тези излишни движения насам-натам. Ако знаем, че България отговаря за еди какво си в света, то тогава нещата биха били по-ясни. Вероятно това е твърде идеалистично, утопично, но ми се иска да можем да погледнем цялостно и да кажем – ето, това е картината, да има структуриране и ориентация. Това намирам за добър подход.
