„Когато бях в 7 клас, не знаех какво точно искам да правя. Баща ми беше завършил Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография, реших и аз там да уча.“
Вероятно ви е позната тази история. Не защото сте я чували, а защото подобни истории за деца на кръстопътя – без идея какво искат и в какво ги бива – често се срещат.
Така започва разказа си за пътя към модата и изкуството Виктор Белорешки. Път с много въпросителни и многоточия, който той продължава да върви. А в последните месеци на търсене на отговори и възможности, негов ментор е Гена Събева.
Гена познава Виктор откакто се е родил. Като син на приятелско семейство той израства пред очите й. Днес обаче гледа на него не като на дете, а като на млад човек – един от многото, които имат добро образование, но не знаят накъде да продължат, как да се реализират. Един от стотиците млади хора, към които тя се обръща в книгата си „Зарежи училище, започни бизнес“, която скоро предстои да излезе. И като близък човек, и като ментор му помага по свой начин да открие сам отговорите за себе си.
Първите спомени на Виктор за нея са от партитата, които Гена и семейството й са организирали по повод 15 септември и 1 юни. Днес той я вижда като успяла бизнес дама, която разполага с времето си и иска същото и за себе си.
В търсене на „правилното“ образование и на талантите си
И така, без кой знае какъв поглед в перспектива, но с желанието да снима с дрон, Виктор решава да кандидатства в НГПФ. Подготвя се цяла година с уроци по рисуване и го приемат. Макар и в паралелка „Графичен дизайн“, от втората година започва да снима.
„И това ми харесваше много. След това започнах да се занимавам и с фотография с апарат.“ – връща се няколко години назад.
Междувременно тренира снукър, интересува се от мода. Гена го кани да снима на събития, за да създаде контакти и развие фотографските си умения. На едно такова събитие се среща с момиче, което му разказва за различни университети и засилва в него желанието да учи. Но не фотография, а мода. А покрай приятел от училище, който вече е приет в университет в Италия, избира именно NABA – Nuova Accademia di Belle Arti.
„Родителите ми не са ми налагали техни предпочитания. Единствено майка ми се притесняваше, че не зная английски и че нямам портфолио. Аз й казах: Не се притеснявай, ще науча английски, имам достатъчно време да подготвя портфолио. И двете неща се случиха. Макар че английски знаех бегло и дори не исках да говоря, когато отидох там. За да си направя портфолиото, си купих дигитален таблет, бои и моливи, но бързо започнах само дигитално да рисувам и това отключи в мен желанието да продължа. И от шест години само така рисувам – дигитално.“ – разказва Виктор.
Страстта му към рисуването е от дете, но му липсва академичността. Затова и ходи на уроци в 7 клас. „Трябваше да мога да рисувам като за изпит“, казва той. Това негово бягство от академичните изисквания ще изиграе още един път роля в неговото образование в университета.
„Когато отидох в университета, позабравих за рисуването и се отдадох на това, на което ни учиха там.“
Не след дълго Виктор отново се връща към рисуването и дори започва да изостава с университета, заради идеи, които иска да реализира – самостоятелна изложба, която стои в главата му от завършването му на 12 клас, но все не намира правилния момент. Не се оказва „правилният момент“ и сега, когато е в университета. „Искаше ми се да я направя перфектно, да стане по определен начин. Това ме издърпа назад. И нищо не стана. Нямах посоката. Оставих я настрана.“
„И идеята ми за NFT – дигитално изкуство, което се продава с крипто валути – и тя не стана. Но проектът все още си стои. Идеята беше две момчета да обединим това, което правим.“ – споделя той.
Докато работи по своите арт проекти, университетът леко изостава. И в трети курс Виктор иска да напусне NABA:
„Обадих се на майка ми и й казах: Това не ми се учи, искам да си ходя вече и искам само да рисувам. И тя каза: Добре, защо ми го казваш сега, вместо да ми го кажеш преди да започнеш втората година?! Аз й казах, че така го усещам. Имахме караница. Накрая казах: Добре, всичко ще направя, за да го завърша. Може би ме мотивира и това, че тя ми каза – покажи им какво можеш. И тогава дадох всичко от себе си, за да направя дипломната си работа, отвъд това, което съм могъл да направя тогава.“
Дипломната му работа изисква да направи 12 тоалета, като 4 от тях да са реално създадени. Идеята му е всички да са със свой собствен принт, да не е повторяем и отново поставя в основата дигиталното изкуство. „И макар да беше свързано с модата, на първо място бяха картините.“ – разказва Виктор.
Но тази негова идея не се възприема от преподавателите му добре, защото е „извън кутията“. Заради универсалността на дигиталните картини върху тоалетите, Виктор се нуждае от повече време и не успява да спази изисканите от него срокове. „Това е картина, това не е просто принт. Една от роклите, които ушихме, беше 20 метрова – цяла картина.“
Дипломирането завършва успешно, но проектът му получава един от най-ниските резултати. Защо? Защото е извън представите на преподавателите за колекция – една тема, една посока. Докато при него „по-скоро беше кутюр мода – всяка дреха имаше свой собствен цветови диапазон, своя атмосфера, свой свят. Не беше разбрано.“
Тройката (в оценяването от 1 до 10) обаче не му носи разочарование, нито отчаяние. Дори не е изненадан. Голямата изненада идва от факта, че роклята му, която е оценена ниско на изпита, се озовава на корицата на университетското списание, което представя проектите на студентите на NABA. Това му дава вярата, че въпреки различността, може да продължи в модата.
„Но не го искам толкова силно, както изкуството.“ – признава той.
Разказът му предизвиква въпроса чувства ли се като различния, аутсайдера. А Виктор отговаря:
„Аз съм такъв със сигурност по думите на цялото ми семейство. Много пъти го казват. Но аз се чувствам добре и за мен това е важно.“
Уроците от (не)успехите
Работата по дипломната му работа му дава и други уроци: да организира времето си, да гони срокове, да работи отвъд предела на силите си и въпреки обстоятелствата и липсата на комфорт. Да се докаже.
След дипломирането си, не успява да намери работа в Милано е се връща в София. Наумил си обаче, че ако им покаже още портфолио, ще се случи, се връща в Италия за две седмици, в които се сблъсква с реалността.
„Казах си: Отивам да им покажа портфолиата. Започвам да обикалям всички къщи. Бах се вдъхновил от това как преди са го правили хората, от които съм се вдъхновявал – просто са отишли и са казали – аз съм дизайнер, това е моето порфолио. Но тогава не е имало интернет и са им отделяли повече време, за да видят това, което им носят. Днес не е така. От всички чух едно и също нещо: Пратете CV. Аз знаех, че дори и да пратя, то просто ще отиде някъде, защото се преглеждат първоначално от софтуер. Нямах опит, нямах стаж. А и заминах август, когато 90 процента от къщите са в отпуск. Милано беше празен. Не се получи.“
Това, че преподавателите му казват, че това не е типичния академичен проект, че не следва определената методология, а проектът му е артистичен – което не е лошо, но не това се изисква, както и сблъсъкът му с отказите от модните къщи в Милано, отключва у Виктор друг поглед към образованието.
„Всъщност много се радвах. Всеки път треперих, защото отивах в голяма модна къща, на 50 – 60 години, да им покажа какво мога. Чувствах се щастлив, само че съм опитал. Защото съм си мислил и да не отида. Беше и забавно.
Преди съм си представял, че за да бъда дизайнер, трябва задължително да завърша тази академия, която е завършил примерно Джон Галиано, който е бил креативен директор в Givenchy. И си казвам: Аз също трябва да завърша това училище, за да стана като него. Обаче постепенно разбирам, че наистина не ти трябва да си завършил моден дизайн и академията в Милано, за да го направиш. Ти просто трябва да си човек, който харесва това, което прави и да го правиш. Като например Rick Owens, който сега много е нашумял – американски дизайнер, който не е завършил академия и дизайн; шил си е, обикалял е бутиците в Лос Анджелис, за му продават дрехите. Постепенно го забелязват и прави първия си подиум на френската Седмица на модата и изгражда мултимионна компания с шоуруми в най-големите градове. Има много такива примери на инстаграм брандове.
Така че е по-добре наистина да отдадеш себе си на нещо и да работиш здраво за това, което искаш, не толкова да учиш. Вярвам, че така е във всичко, което не е медицина, право или нещо друго подобно. Всичко друго опира до това каква ти е визията. Но преди не го осъзнавах. Ако го бях осъзнал, не казвам, че със сигурност нямаше да уча мода. Университетът ми даде много уроци.“
От Милано в Русе
„От септември до декември си казвах: Със сигурност ще намеря нещо. Пробвах да правя принтове като фрийлансър; не се получи. След това се появи Monni Milano – българската фирма, но искаха човек с опит, а аз нямах. Започнах да правя други неща, просто за да правя нещо. Докато бях брокер, попаднах на русенската фирма „Антоан Вилл“, които шият за различни марки в Европа.“
И Виктор започва на пълен работен ден като моден дизайнер, но покрай това работи и много други неща във фирмата. Обещават му свобода в работата. Но на свободата винаги се удряд спирачки от собственичката на бранда.
„Аз обичах разговорите с нея, тя беше много открита с мен. Таргетът й беше здраво работещата жена, която иска да изглежда добре всеки ден. Беше хубава, но повечето дрехи бяха по-консервативни. Исках да разчупя линиите, да бъде по-подходяща и за по-младите. Разполагаше с голям склад и с много платове, но не ги използваше максимално. Дори и да се опитвах работата ми да следва тяхната линия, сякаш не свикнах с процесите на тяхната дейност.“ – разказва Виктор. И така докато той търси детайла в модната линия, а управителката на фирмата – гони икономически показатели и бюджети, двамата се разминават и Виктор напуска.
Ключовият момент за решението му идва един ден, в който се качва в склада, затрупан с непродадени дрехи и пита колежката си колко дрехи има тук, а тя казва – 12 500. „Това беше моментът, в който си казах, че тя няма да се промени никога, за да правим по-малко, но по-бутикови дрехи.“
Другата „теглилка“ на кантара му е личното време и времето за изкуство, които към онзи момент почти му липсват.
И обратно в София
Към днешна дата Виктор е убеден, че не модата, а изкуството е това, което му дава смисъл. Да, може да е свързано с модата – като негови авторски принтове върху тоалети, текстил, дори мебели, но изкуство, дигинални картини. И търси начин да започне все пак от някъде.
Тук идва и помощта на Гена, която покрай нейните ангажименти и срещи го запознава с различни хора в сферата на изкуството, модата, дизайна и предприемачеството, чрез които да разшири кръгозора му и да му даде възможност за полезни контакти.
„Към момента съм склонен към всякакви неща, които да поддържат начина ми на живот докато развивам изкуството, но да се наложа като име вече. Много дълги години стоях извън социални мрежи, извън всичко. Мислех си, че искам да стане като при Пикасо – изведнъж да избухнеш. Обаче не става точно така. Правя си профил в Инстаграм и започвам да качвам.“ – казва Виктор. Признава, че досега винаги е искал да тръгне с нещо голямо, най-доброто, но разбира, че така не става.
„В главата си все подобрявам нещо, което дори не съществува. Всеки път от нещо малко започва да става нещо луксозно, много яко. И колкото повече го подобрявах, нямах или хората, които ми трябват, или парите, с които да го започна. И така и не се случи. Вече съм склонен да започна с нещо малко и да го развивам. Дори и в Библията е казано: Който има, ще му се умножи, който няма – ще му се отнеме. („защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има“, Матей 25:29 – бел. ред.).
Виктор е категоричен, че ще следва пътя към изкуството. Продължително, колкото е нужно. Но по пътя ще върши и други неща, за да може да се издържа.
А по пътя му своята роля има и Гена Събева.
Виктор разказва, че преди време баща му се е занимавал с търговия. Така и са се запознали с Гена. Тя е пазарувала от него и съдружника му, които са продавали копчета и ципове на едро. Това вероятно е и едно намигване на съдбата като знак да бъдещия избор на Виктор да поеме по пътя на модата.
Две бедни момчета от квартала, които са се занимавали с търговия, си казват – дай да направим нещо. Отиват с една кола в Турция, товарят ципове, копчета, конци и веднага разпродават всичко. Отварят магазин, над магазина си строят къща и постепенно всички започват да пазаруват масово от тях. Там и Гена се е запознала с бъдещия си съпруг – Илия, който е бил близък приятел на съдружника на баща му.
Така Виктор препредава историята, разказана от баща му.
2008 – 2009 година той се разделя със съдружника си, продава му дела си и поема друг бизнес в сферата на строителството. Не превръщат бизнеса в семеен. Нито съпругата му, нито синът му се припознават в ремонтите и довършителните дейности.
Днес Виктор с усмивка си спомня събиранията за 1 юни и 15 септември в дома на Гена Събева.
„Много ми харесваше – събирахме се в хубавата им съща, всеки носеше нещо, обичах да съм с децата на Гена, макар Пламена и Михаил да бяха по-големи от мене, но аз винаги съм обичал да общувам с по-големите.
Сега, на бала на Ивана си казах: Гена е точно това, което и аз искам да бъда, но в друга сфера. Може да звучи странно, но тя прави каквото си иска в нейната сфера – развива бизнес, среща се с хора. Това толкова много ми харесва. И й казах: Гена, виж, аз си търся работа, но нищо не намирам. Дай поне нещо да науча от теб, да съм около тебе, може ли? А тя каза: Да, заповядай. Така си сподели графика с мен. Дори само да си говоря с нея докато пътуваме някъде. Не съм включен в някакъв ценови списък. Тя е прекрасен човек, от който можеш да научиш много. За което съм много благодарен.“ – казва Виктор.
За разлика от много хора, които често се чудят и питат Гена как успява да прави толкова неща, той има бърз отговор: „Обича това, което прави. Когато човек обича това, което прави, няма оправдание да не намери време за това, което иска. Това е нейния живот – да е на крак и да среща нови възможности.“
Днес Виктор осъзнава напълно възможностите, които му дава Гена – да среща различни хора, да направи полезни контакти, от които да дойдат и последващи стъпки. Но не винаги е било така. Преди време, когато Виктор снима на събития на Асоциация на интериорните дизайнери в България, по покана на Гена и с желанието й да му даде възможност да се заяви като фотограф и да намери клиенти, вероятно младежкият му порив към свободата на артиста и липсата на опит и зрялост му попречват да грабне момента, да се възползва от шанса.
„Тогава съм бил малък и съм мислил по друг начин. Тя ми каза: аз не ти давам пари, но ти давам възможност да се запознаеш с хора. Тогава това не го разбирах. Но сега, като се замисля, имаше няколко човека, които бяха заинтересовани да снимам за тях, вече платено, но аз постъпих безотговорно. Бях в готовност да поема ангажимент, а след това изчезвах. Спомням си разговора с майка ми – казах й, че не искам хората да ме приемат като фотограф, а като художник. „Тебе няма да те запомнят с нищо.“ – това й бяха думите, което беше много неприятно. Със сигурност това ме е обидило по някакъв начин тогава, но сега го гледам по друг начин, по-скоро е било от страх, от притеснение и опит да ме предпази от нещо, което не е сигурно. Иначе, може би всеки син иска да се докаже на майка си.
За какво мечтае Виктор днес?
„За жалост, преди щях да отговаря веднага, в момента ми е трудно сам да си отговаря, въпреки че знам целта – дигиталните картини. Знам, че ще бъде трудно, но усещам, че не ме интересува и продължавам напред.“ – казва Виктор. А тук, в България ли ще довърши своята история след многоточието, което оставяме сега?
„Често, когато хората ме питат тук ли искам да се реализирам или в чужбина, аз казвам: Много ми липсва Маями, въпреки че не съм бил нито в Маями, нито в Америка. Но знам, че там искам да живея, защото там са много мои любими ментори, които са ме научили да не бъда посредствен, а да бъда отговорен за нещата, които искам да правя, дори и да не са в изкуството. Чувствам го като мой дом и си казвам, че там на Miami Basel трябва да участват мои творби, да ме виждат, да ме разпознаят музеи, галерии, да покажа моите картини, да се видят.“