“Като малка си казвах “Само с матраците няма да се занимавам”. Дойде време, в което толкова много вярвам в това, което правим в нашата фирма, в добавената стойност, която даваме на всеки клиент, рециклирането на матраци и още куп малки неща, които ни изграждат в професионалисти.”
От този пост на Пламена Събева, едно от трите деца на Гена Събева, който тя публикува наскоро във Фейсбук, започваме разговора с нея за детските мечти и мечтите на вече порасналото момиче, за работата, която я прави по-голям човек, отговорностите, от които й се иска поне веднъж да избяга, за семейния бизнес и семейните ценности и традиции, които днес, от своите вече 23 години разбира колко важни са и колко смисъл носят.
Пламена нарича себе си „горда дъщеря на майка си и баща си“, което потвърждава и в интервюто. Говори за семейството си с обич и уважение, понякога и през сълзи, заради чувствителността, която носи в себе си.
Въпреки че някога търговията с матраци й е изглеждала скучно занимание, а и самите матраци – скучни в белотата си, днес Пламена Събева е вече в управлението на всички процеси по франчайзинга и търговията с матраци и внася цвят в бизнеса по своему. Ако допреди няколко години не е правила разлика между еднолицев и двулицев матрак, то днес тя би ви консултирала чудесно в избора ви на матрак.
Как всъщност влезнах в бизнеса с матраците? – разказва Пламена. – Напуснах моята първа работа – бях сервитьорка в сладкарница 4-5 години. Майка ми ми каза: „Време е вече да напуснеш твоята столевова кукичка“. В сладкарницата не работих толкова заради парите, колкото заради атмосферата и динамиката, не ми тежаха 14-те часа работен ден. Но напуснах. В продължение на два – три месеца след това не правих нищо, бях се отдала на любовта и на готвенето.
В един момент си казах: Трябва нещо да започна. Провокирах майка ми и й казах: Ти, като си такъв ментор, който постоянно подстрекава младото поколение и хората, които са дезориентирани да започнат бизнес, кажи ми какво да правя. Спомням си, беше 4 януари 2022 година. И майка ми ми каза – отиди в “Младост”, при леля ти. И аз пак си казах същото: „Пак тия матраци! Не ми се занимава с матраци.“. Дотогава аз нямах ясна представа какво прави ВИТ-Борсата за матраци; вършила съм частично само някои неща. Но казах си, че няма да отказвам, ще отида и ще видя как ще тръгнат нещата. Отидох в магазина в “Младост” при леля, поприказвахме и се разбрахме още на другия ден да започна при нея. Въпреки че Пейя ми е леля, аз отидох при нея като на интервю за работа – представих себе си, качествата си и й казах, че може да разчита на мен. “Дори и да не зная нищо, ще дам всичко от себе си, защото това е семеен бизнес и искам да бъда в полза и на теб, и на мама.”
Научих за всички матраци и започнах да продавам. След като продадох първия матрак, който струваше 1500 лева и човекът ми подаде ръка, стисна ръката ми с благодарност, аз се почувствах супер добре и усетих добавената стойност на това да си свършил правилно работата и хората да са оценили това, което ти вършиш. Тогава разбрах, че мисията на ВИТ-Борсата за матраци не е просто да продаваме някакъв продукт, хората не влизат и не казват – от това две, от това едно, а имат нужда от компетентен човек, който да им съдейства в избора на матрак. Почувствах се по-голям човек. Ако преди съм носила торта и са ми давали два лева бакшиш и съм чувствала, че върша добра работа, то, когато продадох матрак за 1500 лева, си казах: Ето, вече съм по-възрастен човек.
Две години по-късно Пламена е редом до Гена в управлението на франчайз бранда ВИТ-Борсата за матраци и Рематрак не просто като дъщеря, а като партньор в бизнеса.
„Първата ми мисъл и желание бяха франчайз партньорите ни да не ме мислят за дъщерята на шефа и да ме приемат като поставен човек. С тях се познаваме отдавна, правила съм най-различни активности, участвала съм в седмичните и месечните срещи, събирала съм обороти, правила съм статистики, давала съм предложения… И така започнах да се занимавам с магазините на сто процента, няколко пъти ходих до Варна, да чистим, да подреждаме матраци, да сглобяваме стелажи… Аз вярвам, че, за да имам реална преценка в бизнеса, трябва да съм извървяла всичко, за да съм достатъчно компетентна да взимам решения и да давам предложения. Аз обичам да се приравнявам с всички, да съм част от отбора, не иска да бъда над отбора. Продължавам да съм във всяка една позиция, когато и където трябва и ще продължавам, защото за мен наистина е важно да изграждам отношения с хората, а не да кажа: Аз съм Пламена и ще върша някаква оперативна работа.
Идеята за собствен бизнес или за включване в семейния бизнес не и била чужда на Пени, както я наричат близките й, защото: „Вкъщи винаги се говореше за бизнес, за фактури, за сделки и не ми е минавало през ум, че има някакъв друг вариант“. През 2023 година тя е част и от випуска на Менторската програма за жени предприемачи, макар и без да развива в нея собствен проект, но да види и други гледни точки за бизнеса – тези на менторите в програмата и на участничките.
И тук идва и признанието на порасналата Пламена:
„Много ме е яд, че не са ме натиснали мама и тате да уча, за да мога да помагам на тате. Ако имах достатъчно мотивация да уча, много приятно щеше да ми е сега да работя рамо до рамо с баща ми.
Но и с матраците ми е добре.“
В едно интервю, на въпрос какъв би бил заветът й към децата й, Гена Събева отговаря: да са смели в мечтите си, да мечтаят не за прозаични, а за големи неща и да не се отказват.
Раздели ли се с детските си мечти и за какво мечтае сега – питаме Пламена:
Аз не съм имала някакви много ясни мечти. Майка ми ми е давала всякакви възможности, към които бих могла да се ориентирам – и Асоциацията на интериорните дизайнери, и Менторската програма… Като цяло аз винаги съм й била гръб, помагала съм й във всяко начинание – оперативно, технологично, всякак. Тя ми е давала достатъчно голям избор. Матраците бяха напълно осъзнат избор.
Така че не мисля, че съм се разделила с някаква мечта. Но имам мечти за други начинания, далеч от тези на мама и тате и зная, че когато им дойде времето, те ще се случат съвсем естествено. Мечтая да имам закусвалня и да приготвям само закуски за много хора. Аз съм си по готвенето и откакто се върнах от Америка, където работех в закусвалня и видях как се прави и видях обема на работа, много ми хареса и си казах, че някой ден ще ставам рано сутрин, ще готвя закуска за много хора, а следобед ще вършим някакви социални дейности заедно с мама. Това ми звучи супер. Аз обичам да ставам рано, обичам да готвя, не обичам да закусвам, което е добре, защото ще имам време да се занимавам с целия процес и мениджмънт на закусвалнята.
Освен че обича да готви, както баща си, Пламена обича и да бяга.
„Често се шегувам, че бягайки, бягам от отговорност, защото ми се иска поне веднъж в живота да избягам от тази отговорност, но не ми се получава. Затова правя добри времена в бягането.“, казва Пламена.
Отговорността, твърди, е наследила от Гена. Получава от нея отговорности от 13 – 14-годишна във всяко едно направление – „И свързани с Асоциацията, и с ВИТ-Борсата за матраци; дали ще разнасям флаери, дали ще сглобявам щандове… Винаги ме е държала заета.“, споделя Пламена и допълва: „Не съм толкова проактивна, колкото на нея й се иска, но съм си работяга.“
От баща си е научила много как да се държи с хората, как да подхожда в различни ситуации; да е добър човек, да има ясни договорени отношения, да е честна.
Гена винаги е казвала, че нейните родители са били нейните ментори. Пламена категорично заявява същото за своите родители:
„Особено в последните години осъзнавам колко много са ми дали и двамата като избор и възможности. Определено дължа моето поведение и моя начин на живот на тях. Виждам отстрани какво съм можела да получа и много се радвам, че съм избрала най-доброто от двамата.“
Но съвсем не е съгласна с твърдението на майка си, че не е обгрижваща.
Каква майка всъщност е Гена?
Тя със сигурност не е майка, която ще седне и ще се обяснява „Обичам те“, прегръдки, такива неща… Обаче тя е обгрижваща майка. Дала ни е различна гледна точка.
Нашите рождени дни винаги са били тематични – сядаше с нас, обмисляше ги. Например, десетият ми рожден ден беше „Право в десетката“, беше направила концепцията дартс. Винаги е вкарвала много оригиналност във всеки един наш празник и важен момент.
Това, че е създала устойчиви традиции като семейната вечеря в неделя, закуските и вечерите всички заедно, докато ходихме на училище… За нас неделите заедно – семейството и моята баба – са закон и ни е странно, когато не се случват поради пътувания известно време. Нас храната ни събира. Тате, който обича много да готви и да хапва, ни готви, приказваме си…
Това всичко показва колко обгрижваща майка е всъщност, тя никога не е пренебрегвала семейството и ни е давала най-хубавите моменти. Пътували сме много… Мама все едно форматира някакви неща, които по принцип не виждаш, създава рутини. Тя казва, например, всеки вторник ще правим това, това и това. Отначало веднага среща съпротива, но после, когато ни стане приятно и навик, се заформят едни нови отношения.
Ето, тези традиции, които тя създава, я правят обгрижваща майка.
Днес вече и Пламена е коректив на майка си, макар тази роля в най-голяма степен да е отредена на баща й.
На сто процента тя се съветва с мен за нейния стайлинг и визия. От край време се е консултирала за дрехите с мене, пазарува с мене, дори ми аутсорства – казва ми купи ми жълти обувки с жълта чанта и не идва с мен, доверява ми се изцяло.
Доверява ми се много в семейните ангажименти, а напоследък сме започнали партньорски да обсъждаме бъдещето на ВИТ и тук вече имаме напредък да се съветва с мен, да черпи идеи от мен.
Нещото, заради което би избухнал спор помежду им е прибързаното несъгласие на Пламена с предложение на майка й категоричното „Не, абсурд!“ или взимането на решение от Пламена за нещо, което не са обсъдили предварително двете.
Пламена вижда предимствата на семейния бизнес в подкрепата на семейството в това, което правиш.
„С роднини е лесно да работиш, когато всеки има достатъчно голяма осъзнатост, че трябва да бъде внимателен в тези отношения, когато имаш достатъчно висок толеранс и възможност за компромис. Така се получава лесно. Когато работим с майка ми, не вкарваме никакви емоции, никакви семейни отношения, сядаме и по дневен ред минаваме по всички точки. Така се опитвам и с леля ми да правя.“, споделя тя.
ВИТ ми даде много качества. Аз, въпреки че излизам от университет, нямах фирмена култура, делова култура, партньорска, търговска на b2b ниво… Много качества разви в мен ВИТ. А Рематрак ми даде друг поглед. Откакто имаме Рематрак, аз започнах да мисля по-глобално. Вярвам в Рематрак и с двете ни партньорки, които наскоро влезнаха в бизнеса, мислим какви ли не идеи и канали, за да осъзнаят хората какъв демидж правим на земята ни и бъдещето ни. Искаме да влезем в детските градини и да показваме грозната истина и решенията, които ние даваме. Защото вярвам, че дори когато си на 4-5 години, когато ти бъде показано по достатъчно атрактивен начин, то остава в теб и след това едно 5-годишно дете може да дойде и да каже: Мамо, срамота е да сложиш матрака до кофата. Вярвам, че и нашето поколение можем да започнем с малки стъпки да даваме добър пример. Така създаваме по-добър и осъзнат човек.
Пламена вижда бъдещето на ВИТ-Борсата за матраци и Рематрак като един голям банкет.
„Аз измервам една фирма по това колко голям и весел банкет има тя. И си мисля, че съвсем скоро, в близките пет години, ще можем да наемем за нашия банкет цяло хале.“, шегува се тя и допълва: Виждам бъдещето на ВИТ-Борсата за матраци като най-добрата компания, без аналог, защото имаме качества, които нашите конкурентни не просто нямат, но не се и фокусират в тази насока. Бизнес моделът на ВИТ дава устойчиви практики и е перфектното решение за всеки млад човек, който иска да остане в собствения си град и иска да прави нещо по-различно от това, което му предлага икономиката на града.
